Пак е самотен в онази болница
с отчаяни хора, изпаднали в беда.
Капка надежда няма никаква,
какво не биха дали - даже за смъртта.
Стаята пълна-затвор за душата,
вопли, стенания - болестта е зла.
Вкъщи избяга - помощ изстрадана,
Телефона рови - сън ли е това?!
Поглед извърна, прозореца зърна,
гълъб прекрасен говори му с уста.
Младежът скокна, усмивка разцъфна,
понечи да вземе тази красота.
Сърцето слуша ангелска молитва,
свято сияние в мрака на нощта.
Космична сила обгърна болката,
Божия промисъл изпълни дълга.
В черно-бели краски, сив е животът.
Нека да си спомни в нужда пациентът!
Надежда има, последна умира.
Отвори очи за вярата сега!
Дълго умува и се налудува,
разговаря тихо, никой не разбра.
За тях помисли, птицата пусна,
дано да кацне на нечия глава!
19 юли 2009, Кърджали, Ресмие Мюмюн
Няма коментари:
Публикуване на коментар