ПРОМИСЪЛ

 

Колко е вярна онази приказка:

“Който малко дава, дава от сърце”.

Макар и късно проумях смисъла-

през нея прогледнах в тъмното небе.

 

Влюбих се сляпо през оная есен-

не познавах никак студента-бомбе.

Изглеждаше готин и много искрен,

не се замислих кой е и откъде.

 

Той дойде късно, но ужасно бързо,

завладя деня, нощта и сутринта.

Стихове бели заприпкаха лудо-

чак сега разбрах какво е любовта?

 

Тя беше всичко-животът и раят,

изпълни душата, тялото, смъртта.

Молех се на Бога да свърши адът,

Божият промисъл провидях в света.

 

Дадох сърцето си- в замяна нищо

пламък не виждах в любимите очи

Обичта зъзнеше- лято студено,

утрото не идваше с топли лъчи.

 

Настана чудо, роди се поема-

мракът изчезна, светлина просия

Мечта се сбъдна-съкровена, свята,

Аз те обичам!-прошепваше ми тя…

 

22 август 2009 г., Кърджали, Ресмие Мюмюн