Мираж

 

Онемях.
Вече нямам думи,
с които да опиша онова
незнайно чувство за вина,
вменявано от моята съдба.

Виновна без вина!
Докога!

Колко дълго отекваха тези думи
в моята празна душа,
пълни с мрак и тишина.
Kолко бавно умирах сама!

Разкъсвах се от плач,
от тонове безразличие...
Колко злоба се изсипа върху мене,
колко помия се изля!
Не помня приятелско рамо,
не помня истинско благодаря!

Тогава загубих смисъла
на човешката ми същност.
И още търся себе си
в тази пустош и тъмнина…

Сега всичко е мираж,
всичко е съдба!
Лутам се в нощта
…много дълго сама.

1 януари 2016 г., Кърджали, Ресмие Мюмюн 

От книгата "Прозрение"